Някога

Понякога със залеза се спусках
над оня дивен извор на живота,
а после със дъгата се прегръщах
и се надбягвах с вятъра на воля.

Понякога със сребърното злато
на струите дъждовни се загръщах
и като облак с наметало
ме пазеше нощта от кръстопътища.

Понякога с преплетените клони
звездите се пресягах да достигна,
а тя, луната, с дъх на лятото,
ме викаше да я настигна.

Понякога..., а после времето
забързано в живота ми се спъна,
и разпиляха се лета и есени,
остана вятърът край мене да зимува.